Обожавам да пътувам. Все едно накъде и все едно с какво. Толкова обичам да се возя на нещо, че дори всекидневният ми маршрут от квартала, в който живея до редакцията на вестника, е истински празник за сетивата ми. Пътувала съм с автомобил, с мотор, със самолет, с трамвай... Обаче най-голямата ми любов си остават Българските държавни железници!

Нямате си представа колко забавно и вълнуващо може да бъде едно пътуване с влак и какви хора можеш да срещнеш.

Последното ми приключение с Железния звяр, беше по тазгодишните Великденски празници. Със сестра ми набутваме в две чанти по един чифт дрехи, преса за коса (задължително!!!), подаръци за нашите и се отправяме в посока Централна гара.
За малко да го изтървем, защото и двете сме надарени с неподражаемата способност да закъсняваме винаги и навсякъде! Даже тръгваме ден по-късно за дома, защото "вчера не бяхме готови".

С последни силици дотичваме на перона, на 3-ти коловоз. И о, небеса! Влак няма! Наляво - празно. Надясно - също. В далечината се мерва силуетът на локомотив. "Този ще е!" - писвам аз и повличам чанти и сестри в посока силуета. Колкото повече се приближаваме, толкова по-неуверени ставаме. А като стигаме силуета, установяваме, че това е само един вагон. (ако не броим локомотива, де). "София - Карлово" пише отстрани. Добре, ама... "Къде е влакът?" - пита уплашено сестра ми нисичък, набит кондуктор, който засмуква ръчно свита цигара, сякаш диша през кислороден апарат.
"Те ти го влака!" - избълва облаци дим дребосъчкото. Споглеждаме се. "Но това е вагон..." - проронвам колебливо аз. "Вагон е" - уверява ме дребосъчкото и всмуква от цигарата. Продължаваме да го гледаме въпросително и той най-накрая гаси тютюна в кошчето за боклук и хвърля светлина върху влаковата мистерия: "Няма пътници днес. Всички заминаха вчера. Защо да пускаме дълъг влак?"
За непросветените разяснявам, че под "дълъг влак" се има предвид всяка композиция с дължина над един вагон (пак не броим локомотива).

Споглеждаме се отново и се качваме във вагона.  Вътре ни посреща натрапчива миризма на шкембе с много чесън и запотени тела. Места няма. Идва ни да слезем скорострелно и да се отправим с бясни писъци обратно към квартирата. Докато обмислям плана за бягство, някой потропва на стъклото до нас. Дребосъчкото! " Сед...наш....ки..." - чувам откъслечните му викове. "Каза да седнете на техните седалки, на кондукторите, ето тук" - превежда ни услужливо възрастен представител на ромската раса, с разгърдена риза и татуировка на ръката "Аз обичам Мими". Ехее, баси! Ми ние сме у ВИП-а, бре! Настаняваме се като изтънчени госпожици на двете седалки и оглеждаме с високомерие останалите пътници. "Видяхте ли къде ни настаниха, а?" - мислим си самодоволно и кръстосваме крак връз крак.

Влакът потегля, сестра ми се сгушва в мен, забива си слушалките в ушите и продължава да си мига уплашено, сякаш се возим на влакче на ужасите. Кондукторите сядат срещу нас и единият вади някакъв полусмачкан лист хартия от куфарче, за което смело мога да кажа, че някога Наполеон е държал в лявата си ръка. (щот нали дясната му е била в панталона). От дума на дума разбирам, че листът е разписание и показва на кои гари спира влакът. Набързо преброявам около 20-ина гари само до Пирдоп. И научавам такива имена, че ха сега някой да играе с мен на "Градове и села"! Ще го разбия!

Завързвам непринуден разговор с двамата БДЖ-служители и от него разбирам, че: и двамата са женени, жените им работят и те в системата, пътуват по различни маршрути, участвали са като статисти във филма с Жан Клод ван Дам, дето го снимаха в България, имало пропуски в сцените, снимани на гарата, вагонът, в който се возим бил от 1982 г., не се планирало засега покупка на нови мотриси, БДЖ е в криза, ебало си е майката от съкращения, ей тази гара е кръстена на известна улица от комунистическо време...

Двамата започват спор за заплатите в БДЖ и аз използвам намалението, за да огледам пътниците във вагона.
Мургавелкото, който ни показа заветните седалки, трескаво натиска копчетата на ретро мобилен телефон, сякаш играе на Плейстейшън 2. Младееща баба чете "Наръчник по мултилевъл маркетинг" и от време на време отговаря на въпросите на любопитното си внуче. Което пък пита все едно и също "Стигнахме ли? Това нашата гара ли е?" "Не, не" - отговаря механично бабата и отгръща с наплюнчен пръст следващата страница. Хубаво момиче, на което обаче трябва да му се разясни тайната на лекия грим, втренчено наблюдава гледката навън. Почти съм сигурна, че единственото, което я интересува, е влакът да стигне нейната гара и тя да полети като птичка в прегръдките на някой симпатичен младеж.
Фитнес маниак пъчи мускули на следващата седалка. Поглежда ме, аз го поглеждам, той пак поглежда мен, после наедрялата си от помпане ръка и сигурно си мисли "Ей, акъла й взех на тая! Как ме е зяпнала само!" Ама аз само се чудя кое ще се пръсне първо - кожата по назобаната му с химия ръка или тениската, под която със зверски усилия я е наврял.
В следващия миг дебел мъжки глас раздира тягостната тишина във вагона "Пешооо, айде да пробваме ракията!" Обръщам се по посока на гласа и виждам едър, небръснат мъжага, с пластмасово шише от "Кока Кола" в ръка. Пешо е нашият приятел мургавелкото. Прегръдки, здрависвания и се започва пробването на ракията. "Един път ракия е, дееба!" - вика здравенякът и подава шишето на Пешо. Той отпива и поглежда към мен "Искаш ли да я опиташ?" "Тц, мерси" - поклащам глава и питам сестра ми "Искаш ли ракия?" Тя ме поглежда, сякаш й предложих да тича след влака следващите няколко гари. "Тц, и тя не иска" - разочаровам за втори път Пешо. "Еее, няма по-убава ракия, изпускате" - размахва укорително пръст здравенякът. Баси, изпуснах убавата ракия! Патка!

Спираме на поредната гара, има 5 минути почивка. Грабвам цигара и слизам. Единият кондуктор подава огънче. Изрусена кокона се приближава до него и казва "Имам един проблем. Едно момче слезе преди малко от влака. Като спряхме за малко на моста." Ама го казва с такъв тон, все едно съобщава, че й се е скъсал чорапът. "Как така слезе?" - облещва се Кондуктор 2. "Ми, отвори си вратата и...слезе. Аз го заблудих, че това е гарата." Хитрец, а? Слязъл през вратата!
Паника, суета. "Предупредете вътре!" - вика Кондуктор 1. Тръгваме. Разказвам на сестра ми, а тя ме стисва за ръката, все едно аз съм слязла на моста, не момчето.
"Ще се оправи" - успокоява ни Кондуктор 2. Той ще се оправи, ама дано повече не я среща тая изрусената!

Губя представа за времето. Не знам от колко часа се клатушкаме вече в тоя вагон. Унасям се. Великден ли е вече, Коледа ли е...

Събуждам се от някакво шесто чувство. Поглеждам през прозореца. Познати светлини! Карлово! Скокваме едновременно със сестра ми! Кар-ло-во! Ето го тате на перона! Грабваме багажа, стисваме ръцете на кондукторите, обещаваме пак да се возим с тях и изхвърчаме като коркови тапи навън.

Тате ни прегръща и пита как сме пътували. "Ужасно" - прохленчва сестра ми.
Ужасно ли? Кво му беше ужасното, ма? Тате, слушай сега моята версия...

 

Хах хах хахааа! Интересно пътуване, принцеске!