Постинг
12.08.2012 21:49 -
Мамина златна...
Автор: vanesa83g
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2402 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 09.05.2013 01:49
Прочетен: 2402 Коментари: 1 Гласове:
10
Последна промяна: 09.05.2013 01:49
За пореден път съм сама вкъщи. Обожавам това до мига, в който затворените от мама буркани свършат и аз трябва да прибегна до действие, наречено „готвене”. Сега някой ще си каже „Тя е жена. Това действие й е присъщо по рождение”.
Да-а-а, аз готвя уникално вкусно (благодарение на мама и моята безкрайна фантазия), обаче самият процес ми е толкова сложен... Печене, варене, пържене...трудно ми е да следя всичко изкъсо, още повече, ако по ТВ дават интересен филм или пък с братовчедка ми обсъждаме в скайпа „как се е вдигнала цената на круизите тая година, не е истина просто!”
С бившия ми беше лесно – той ядеше единствено пържени картофи и пържоли, което не броях за готвене. А откакто живея със сестра си, ми се наложи да възродя процеса на суетене около печката. И тя беше във възторг от гозбите ми, докато един слънчев майски ден, не се пробвах да запаля кухнята и двата съседни апартамента. Не успях за щастие, но от този ден ми беше наложена забрана да извършвам каквито и да било процеси в кухнята, които могат да предизвикат пожар или най-малкото експлозия!
Когато сестра ми пътува до Рим при мъжа си, аз я карам на сухоежбини или на романтични вечери с гаджета (навън!!!).
И за да добиете по-ясна представа защо изпадам в такова благоговеене, че днес съм си сготвила сама и кухнята ми е цяла, ще ви разкажа „какво стана миналия път”.
Беше обикновена майска неделя... Лежа на легълцето си, гледам безизразно в екрана на ТВ и смятам на ум : „Значи първо в кръчмата 2 малки...после в „Син Сити” още 2, едно недопито, после у колежката 2...плюс-минус още 3...Нещо не се връзва. Отначало. Значи 2 малки в кръчмата...” И докато се мъча да се сетя защо, по дяволите, ме блъска така яко глава, сестра ми се прибира от „пижамено парти с колежки”, на коeто и тя е изпила „плюс минус още 2 малки”, и се тръшва на другото легло изтощена.
В късния следобед стомахът ми засвирва толкова отчаяно гладната си песен, че съм готова да помоля Б.Б. да докара мама от родния ми град с „Фалкон-а” си, за да ни сготви. Поемам инициативата – ставам някак си от леглото, докопвам пакет леща и го бухвам в една тенджера с вода (щото е най-лесно). Включвам котлона и си лягам блажено отново. „Да се свари, после ще клъцна малко морковче, доматки и за днес сме готови”, мисля си аз и заспивам с усмивка.
Будя се от силно разтърсване по рамото. „Ставай бързо! Кухнята я няма!”, крещи сестра ми. Облещвам се „Как да я няма, ма?! Като завиеш от спалнята вдясно, те там е...”. „Ще се задушим!”, пърха уплашено тя и ме тегли за ръката. Ставам ядосано, за да й посоча къде е кухнята и в този момент ме обгръща облак дим. Верно я няма тая кухня! Поглеждам тенджерата – лещата се е сварила до готовност, даже е попрекалила и се овъглила на дъното на съда.
Отваряме панически прозорци, врати и слизаме пред блока. „Как сте, какво става?”, пита любопитна съседка. „Ааа, добре сме”, отвръщам, „малко на сефалък, че запалихме кухнята.” Съседката ни изпива с очи от глава до пети и бърза да се шмугне вкъщи.
След като и последното кълбенце дим се е пръждосало вдън гори тилилейски, със сестра ми се качваме в апартамента и се залавяме с приготвянето на нова вечеря. Пържоли. Загаряме и тях, но ефектът далеч не е толкова поразителен, колкото при лещата. Поостъргахме ги малко и ги хруснахме.
От тази злополучна майска неделя избягвах да пипам котлоните или фурната. Не и без пълнолетен надзорник, който да потуши пожара/да събере падналата мазилка след експлозията или поне да повика Агенцията за борба с градушките и ГДБОП!
До днес. Когато плахо врътнах копчето на печката и сътворих най-чудесната вечеря на света. Вкусна е, не е загоряла и си е моя. Приготвих си я сам-самичка! Мамина златна аз... :))))