От около 3 месеца съм в някаква дупка. Черна, дълбока... Изобщо положението е "Прощавайте, добри хорица, ма аз отлитам към рая!" То не беше безпаметно напиване, то не бяха сълзи и сополи по "тоя боянски селянин, дето ме заряза за 2-ри път", то не беше рязане на вени и нощувка в Пирогов....

В някакъв проблясък за живот в моето затлачено от злокобни мисли съзнание, се мерва решението да се ходи на психолог. Звъня в най-близката ми поликлиника и хлипам по телефона: "Психолози имате ли? Че работата отива към собственоръчно копане на Витоша!" "Имаме", отговарят ми и аз повличам разнебитени молекули натам.


Рецепция. Блага женица с буйни къдрави коси записва името ми и ме насочва към кабинет номер 7. Говори ми тихо и любезно, явно е имала работа с какви ли не откачалки....
Следва лабиринт от коридори и ето ме пред кабинет номер 7. В чакалнята няма никой. Това е А) добре, защото цялото внимание на лекаря ще е отдадено на мен; Б) зле, защото аз съм ЕДИНСТВЕНАТА изтрещяла в този свят...
Посреща ме около 60-годишен дядо с бяла престилка, очила и свръхдоловима досада. Здрависваме се, отмятаме задължителните любезности и минаваме към същината на въпроса - "Разкажете ми какъв е проблемът".
- Ох, откъде да започна...", кърша пръсти аз, а в очите ми се набиват надписи като "посттравматично разстройство" и "график за групова терапия"....
Смутолеввам, че "оня боянски селянин ме заряза за 2-ри път", че останах без приятели, че се чувствам самотна, жалка, използвана...и точно да започна да изграждам сюжетни линии, герои и декори, докторът ме сепва: "Спите ли?" А сега, де...Брои ли се, че заспивам на масата от изтощение или че понякога аха да се свлека на някой бордюр, щото до 5 часа сутринта съм ревала? Не се брояло. Значи - не спя. "Храните ли се"?, нов изстрел от доктор И. "Шестте бисквитки сутринта и принцеската в 18 часа броят ли се?, питам с надежда аз. Не се броели. Значи и това не - не се храня. В този момент лекарят започва да драска нещо на някакво листче и само след около минута се сдобивам с рецепта за антидепресанти и препоръка да посещавам групова терапия от следващия понеделник, на т.нар. дневен стационар.
Благодаря и излизам със смесени чувства... Хем не си излях к"во ми е, хем и ме хоспитализираха под кодовото название "дневен стационар".
Пак имам 2 варианта - А) да си купя лекарството, да се запиша за програмата, да си взема една бяла риза с по-дълги ръкави и да се отдам на шизофренията си в пълния й блясък; Б) да скъсам рецептата и да отида на друг психолог.

Избирам вариант Б. Щото аз нямам против нито антидепресантите (според моя близка всеки 2-ри ги пиел), нито груповите терапии, ама искам някой да ме изслуша...да порева там един час, да си му излея как искам да завинтя главата на бившия си в едно менгеме и да навивам ли, навивам... , докторът да ми каже, че това може да стане само, ако платя на Наглите 6 и да си изляза окрилена и доволна...

Избирам нов психолог. (препоръчан от близка). Инсталирам се аз в еди кой си ден в еди коя си болница. Намирам еди кой си кабинет и...отстъпвам 6 и половина крачки назад. Опашкааа...от 10 души. Нямам час. Грешка, която осъзнавам по-късно, но все пак нали от предния път имам самочувствие на ЕДИНСТВЕНАТА изтрещяла в света, за к"во ми е тоя час???
По инстинкт питам "Кой е последен?" и изведнъж заваляват човешки гласове, тревоги, съдби и разписания за междуградски автобуси. Призлява ми. В това време започва някакво поименно повикване от страна на психоложката на изтерзаните муцуни в чакалнята - "Ани Владкова! Къде е Ани Владкова? Владкова???" Няма я тая Ани Владкова, мамицата й... "Ирена Манолова!" И нея я няма, да й се чудиш на акъла... "Петя Еди коя си"! От стола до мен се изхлузва небесносив пуловер и Петя Еди коя си потъва в дебрите на кабинет еди кой си... Захлупвам лице с шепи, плаче ми се...иска ми се да си тръгна, но се самонавивам, че оставането ми е за мое добро. Ушите ми неволно долавят разговорите в чакалнята - "Ние бяхме за 14 часа, но чакаме още, не знам кога ще влезем, какво е това безумие?", тюхка се женица с изгорели от къдрене краища на косата. Своеобразната агитка на разхлопаните нерви бурно я аплодира и подкрепя. "Искам си вкъщи", мисля си аз. ИСКАМСИВКЪЩИ!!!

В това време нахлува очилата лелка, която размахва в ръцете си направление от личен лекар. "Много съм зле, трябва да ме приемете веднага. ВЕДНАГА!", обяснява разпалено на сестрата и мачка направлението в ръце. "Егати!", плесвам се по челото аз - де ти е направлението, ма Ванесо??? Кършейки пръсти обяснявам на сестрата, че "нямам направление, забравих да си взема, но съм осигурена; не, не искам платен преглед, да ходи да се гръмне; не, нямам час; да, мога да почакам за прием, стига да е в рамките на тази календарна година, която вече изтича; не, за пореден път казвам, че не искам платен преглед, проблем ли е да донеса направлението УТРЕ?"
"Не става така, госпожо!", свива ми силиконови устни тя и ми затръшва вратата.

Сядам да помисля 2 минути...значи не съм единствената изтрещяла в този свят, колкото и да ме ласкаеше тази титла. Лудите тука сме на килограм. И на килограм ни приемат в кабинетите. По 5 минути на всеки, по опаковка антидепресанти на всеки и айде по живо, по здраво...
Все едно ти вадят зъб....

Все още си ми хлопа дъската, а скоро ще ми се разхлопа и цялото дюшеме...Все още ми се иска да причиня неистова болка на бившия си и на приятелите, които ме предадоха...и на тези, които винаги съм мразела, ама все ги отлагах за по-удобен момент....

Но повече на психолог няма да ходя... Не искам да ме броят като овца и да ме записват в някакъв тефтер като отметната бройка за деня... За това си имам лична лекарка.
Колкото до антидепресантите... Имам си Джак, имам си Джеймс, имам си Джони...без рецепта. И те винаги ме слушат какво им говоря.

Айде лека, отивам на терапия.