Спасена съм вече от летищната ми самота, натоварена съм на автомобила и се нося с бясна скорост в посока Милано. 
Сестра ми пърха като нощна пеперуда колко щяло да ми бъде весело, кои места ще посетим, бла-бла... Ентусиазмът й в момента се блъска в полузаспалия ми мозък като два инатливи козела на мост. Искам да спя! 300 нощи, 300 дни! Да положа морно телце на меката завивка и да спя, докато всичките ми сетива и вътрешни органи не намерят отново съответните си местоположения...
 
Тези мои Радини вълнения обаче въобще не се припокриват с плановете на сестра ми и аз бивам отведена насилствено (и под въздействието на 2 валидола!) на нейна бизнес среща някъде в шумния и прашен Милано...

Там група екзалтирани хорица се здрависват с мен и започват да ми обясняват служебните си терзания. Боже, тея не ме ли виждат, бе?! С тениската " Ай лъв Лондон!" и погледа тип "Не мо"а се запра!", приличам ли им на човек, който съвсем съзнателно и доброволно е удостоил с присъствието си тази служебна среща?! И който е спал в последните 24 часа?!

10 минути по-късно съм настанена на един огромен диван в заседателната зала.  За да разсея изгарящото ме като оксижен желание да се изпружа с всичките си 165 см на него, започвам да ровичкам в телефона си.
Таг от Милано, съобщения, че съм пристигнала, лайк на тая снимка, лайк на оная, търсене на нещо си в Гугъл... И изведнъж - О, небеса! - батерията на телефона ми се изтощава, а местоположението на зарядното ми е крайно неизвестно... Телефонът ми надава агонизиращ писък и се отпуска бездихан в ръцете ми. Получавам пристъп на паника, студени вълни ме обливат, а клепачите ми отново поемат пътя си надолу... Слухът ми се изостря - истински калабалък от италианска реч започва да раздира нежните ми и изнервени ушни миди, а мозъкът ми си плете бесилка от гънките си.... Пространството се раздвижва, времето спира и образуват континиум...

След 2 мъчителни часа и с вид на мухлясала гъба, се изсулвам обратно в колата на сестра ми. "Искаш ли да отидем да разгледаме еди кое си?", ковва ми въпрос тя. "Не, не искам!!" Моля те, закарай ме да спя! После ме води, където решиш! Ако искаш даже ме сгъни като оригами, натъпчи ме в розов балон с надпис "Хепи Бърдей!" и ме пусни да се рея над града, но сега просто МЕ ОСТАВИ НА МИРА! И на легло...

Окаяният ми вид явно накрая трогва приключенски настроеното сърце на каката и тя ме откарва в квартирата си.

Посреща ме сграда, сякаш току-що излязла от сълзлива италианска сапунка - с дървените кепенци, с цветята по парапетите, павираният заден двор и всичките му там финтифлюшки. Асансьорът, забележете, е външен! Но компенсира с 2 врати, които се отварят в зависимост от това дали слизаш или се качваш. И невинаги усеща, че има човекоподобно в стомаха си, та трябва да подскочиш или поблъскаш по вратата, за да тръгне, накъдето си тръгнал и ти.

Терасите на кооперацията също са външни и толкова тесни, че имат нужда от светофари и регулировчик на движението. За нестабилния парапет няма да говорим, само ще кажа, че отговорно внимавах с количеството алкохол, което изпивам по време на престоя си в Италия, защото едно пиянско облягане на това съоръжение, е равно на самоубийство!

Влизайки вътре, като хрътка надушвам посоката на спалнята и се тръшвам в мекото легло като чувал картофи на задната седалка на пернишки Голф. 

Привечер, добила отново човешки вид и видимо по-сговорчива, се оставям сестра ми да ме мъкне по улиците на Милано като ръчен багаж на летище.
Попивам с изумени сетива звуците и миризмите на този град и току се блъскам в някой чернокож (повярвайте ми - тук са много!) Прах, задух и несвързана реч... Няма и следа от кокетните улички с цветенца, врабченца и прочее, с които туроператорите те загламосват в офертите си за Италия... Магазините са затворени през август,  а когато ми сервират, че след 20:00 не мога да си купя цигари ОТ НИКЪДЕ в целия Милано, чашата на търпението ми прелива! Че няма да се харесаме с тоя град е ясно! Остава само да се изтърпим взаимно за десетина дни...

Гладна съм! Стоварват ме в някакво ресторантче, което се колебае между пицария, "Бърза закуска" и кебапчийница. Обаче било много известно. (С КОЕ?!) В менюто преобладава главно пилешко и паста. Залагам на пилешкото и на ледена биричка с лимон. Както казах - гладна съм, но дори и изпосталялите ми напоследък молекули не могат да се справят със сухото и жилаво месо и полусуровия картоф за гарнитура. Наблягам на бирата - след още една няма да изпитвам глад, а може би и чувства...

На връщане към квартирата минаваме покрай симпатичен бар, от който НЕ звучи италианска музика. Облещвам щастливи очички и надеждата, че и тук има живот, се завръща като ято щъркели на пролет. Дори заставам чинно пред някаква църква, за да ме снимат и доволничко похапвам италианския си сладолед.

Тази вечер си лягам рано. Заспивам с мисълта, че утре денят ще е ползотворен и изпълнен с весели емоции. И ще има откъде да си купя поне кутия цигари... :)






 

и аз имам същите впечатления от тази вехта, мухлясала, селяндурска страна. Твърдо съм решен НИКОГА повече да не стъпя в нея!

Еее, не е точно така :) Има и много красиви места, но за мен Милано не е сред тях... Рим например е божествен град, много го харесвам. Милано ми напомня силно на София - забързан, прашен, сив... Както повечето големи "работни" градове :)