Не съм мигнала от вълнение - днес ще се ходи в Швейцария! При лилавите крави, при мармотите, дето завиват шоколада в станиол, при снежните върхове на Алпите и тучните зелени поляни... При Хайди и Петер и при каквото още там се сетите!

Времето е колебливо, решението на сестра ми за пътуването - също! Моите нерви - опънати! Само като си помисля, че ще изкарам съботния си ден в Меката на шопингманиачките и мой личен Враг номер 1 - Милано, кожата ми настръхва, очите ми се пълнят със ситен маргарит, а в главата ми тутакси нахлуват самоубийствени мисли.
Сестра ми хем се трогва от сбърченото ми в плачлива гримаса носле, хем се опитва да мисли логично (според нейните си разбирания) - "Ама, то ще вали...." 
"Начи, ако ще ураганът Катрина да минава заедно с цялото си домочадие, ако ще астероид да блъска Земята и после да си я завре отзад, НЕ МИ ПУКА! ИСКАМ В ШВЕЙЦАРИЯ И ТОЛКОЗ!

Един час по-късно Милано е зад гърба ми (и показания ми среден пръст), усмивката ми е заела позицията си, а дъждът се е пръждосал вдън гори тилилейски.

И преди да си помислите, че това е първият розов и лишен от препятствия ден в моя живот, ще ви светна - попадаме в задръстване. Задръстване, пред което това на Цариградско ми се струва като шампионата на Наскар! Движим се с 0,0078 см в минута. И за капак нахални швейцарци ти се бутат от всички страни. Идва ми да сляза от колата и да ги напъхам в багажниците им. Трая си обаче... нека да не се прочуваме с балканския си нрав и тук....

След около 3 часа и хиляди поздрави на швейцарските крави, пресичаме границата. Минаваме я по-лесно, отколкото бихме влезли в столична чалготека, никой не ни проверява, претърсва, а бе накратко - не сме им интересни грам!

Лугано. Ма то било много хубаво, бе! Зелено, прохладно, свежо, красиво, подредено. Умът ми не може да я побере цялата тази хубост! С целия ми богат речник, не мога да намеря думи да опиша това, което попада пред очите ми!

Паркираме набързо и се тропваме на брега на езерото Лугано. Сестра ми и съквартирантката й искат да обхождаме града надлъж, нашир, по диагонал и корен квадратен, но тези им намерения срещат яростната им съпротива. Потъвам сред прекрасните градини с разнообразни цветя и храсти, вдъхвам силно от свежия крайбрежен въздух и решавам - От тук нема да мръднем в следващите няколко века!

Съзерцавам и обхождам географските ширини на парка, чак докато не се смрачава и рояк невечеряли комари не забива нагли хоботчета в нежната ми, все още неходила на море розова плът.

Градът. Ми, уж град като град - има си сгради, улици, тротоари, табели, хора.... Но, ако там, където живеете, свежият въздух идва единствено от ароматизатора ви за тоалетната, ще разберете патоса, с който описвам Лугано.

Събота вечер е. На почивка съм - значи е време за аперитив. Намираме кокетно барче в самия център на градчето - "Рамацоти" и даже се наместваме на сепаре с огромни възглавници. Поръчваме си 3 коктейла "Мохито". Държа да отбележа, че тез швейцарци може и да правят най-хубавия шоколад в света, но от коктейли и още повече Мохито, си нямат и понятие! Съотношението ром-безалкохолно е 1 към 783,92 литра. Ледът не само, че не е натрошен, но има размерите на айсберга, в който се е блъснал Титаник. За лайм няма да говорим - видимото му отсъствие се забелязва и от изкуствения кит, забучен в езерото. Ментата е толкова пършива, сякаш досега е дъвкана от някоя лилава крава, а двете разноцветни мини-сламки допринасят за неугледния вид на питието ми. Но  някак си тук не ми идва отвътре да правя забележки - отпивам си смело и се любувам на прекрасните светлини на нощен Лугано.

И тъкмо се рея в безоблачни мечти как един ден ще живея тук, ще си дъвча швейцарски шоколад и ще поглеждам през 5 минути новия си "Ролекс", когато най-страшната мисъл потропва по кестенявата ми главица: " ЗАБРАВИХ ДА СИ КУПЯ МАГНИТЧЕТА ЗА ХЛАДИЛНИКА!!!" 
Зарязвам подобието си на Мохито и спринтирам към крайбрежната улица. Павилиончето за сувенири вече затваря, шмугвам се изпод спускащата се решетка, а продавачът така се шашва, че ако бях поискала парите от касата, нямаше начин да не ми ги даде! "Затворено е!", успява да промълви швейцарецът. МОЛЯ?! Я, ДАЙ ПАК?! Пич, не съм от тук и съм за малко... Без магнит няма да си тръгна, ти решаваш как ще стане - по лесния или по трудния начин!

10 минути по-късно цветните сламки бълбукат в чашата ми, а в джоба ми кротко дреме швейцарското магнитче.

Хепи съм! Цялото пътуване е подарък от сестра ми за наближаващия ми рожден ден, а Лугано е просто черешката на тортата. 

Вечерта заспивам с усмивка. Сънувам розови сламки, шоколади, мармоти и езера... А какво ли ме чака утре...?  :)