И ако мъжете се раждат научени на коя скорост се минава през „легнал полицай” и колко им харчи градско, ние тези умения трябва да ги придобием посредством изтощителни тренировки, „другото ляво, маааа!” , въртене на осморки и „Скъпа, това не е точно скоростният лост...” А паркирането...Леле, тера инкогнита! Много е трудно една жена да се научи да паркира и да претегля правилно разстоянието, което има между две коли например, защото цял живот е лъгана колко точно са 15 сантиметра...
Днес ще ви разкажа за Ненка – кандидат пишман шофьорка. Късана е 2 пъти на изпита по кормуване, но не се отказва. Младите й гърди са изпълнени с жив ентусиазъм да сложи в портфейла си онзи документ, с който ще може вече съвсем смело да краде Ауди-то на приятеля си и да обикаля с приятелки по кафета, МОЛ-ове и басейнчета.
Аз и инструкторът Ники (който на галено наричаме Ненчо) взимаме Ненка от дома й и отпрашваме към импровизирания полигон до Горна Баня.
Ненка няма да е единствената учаща се да върти геврека и това видимо я успокоява. И други волни пИпИруди се учат на автомобилизъм на пустото шосе, сред високите дървета – коя върти волана, коя върти нещо друго... Но важното е, че пада въртене и свистене на гуми.
Ненка заема позицията си зад волана. Следват 5 минути нагласяне на седалки, огледала, опипване на педалите, натискане на копчета... Мъжете се „запознават” по същия начин всеки път с пералнята.
Нагласям се удобно на задната седалка, паля си цигара и ме хваща яд, че не си взех списание. Потегляме. Спираме... Колата кашля като туберкулозна блудница... (хах, баси сравнението изпрасках!). „Завъртаме ключа, крака на съединителя, отпускаме ле-е-еко, даваме газ”, диктува си Ненка с благ тон на начална учителка. Потегляме... Спираме. Процедурата се потретва. „Защо ми гасне колата?”, проплаква кандидат шофьорката ни и вдига ръце от кормилото. „Никога не пускай волана, каквото и да става!”, реди диктаторски Ники (Ненчо).
Докато се клатушкам на задната седалка след всеки опит на Ненка да потегли, се сещам с умиление за моя първи досег с шофирането... Партньор ми беше тунинговано „Жигули” в яркожълт цвят, чийто волан се завърташе само и единствено, когато той сам пожелае! Картинг пистата в Сопот я взимах за 7 минути и 42 секунди (карам по спомени, хах). Толкова задобрях, че накрая шофирах с една ръка, а с другата си сменях станциите на радиото. Воланът ли? Сам се завърташе, изплашен от упоритостта ми! После през ръцете ми минаха много волани, натисках педалите на различни автомобили, но в сърцето си винаги ще пазя светъл спомен за „жълтурчето” със своенравния волан...
Докато се рея в света на спомените, Ненка накрая е потеглила. Тегелира уверено от единия край на улицата до другия, сменя скорости с обиграна ловкост и дори „дава мигач” на завоите. След като решава, че е достатъчно тренирана, Ники (Ненчо) я насочва към запустялото поле. Денят започва да преваля и под дърветата неусетно се кротват няколко автомобила със загасени светлини. Ненка гледа учудено, а аз й пояснявам, че тези вече са напреднали и са преминали към устен изпит...
Ники вади брадвичка от багажника си, шмугва се в гората и като се започва една поголовна сеч... „Тук ли ще лагеруваме?”, питам объркана аз, но Ники не ме слуша. Започва да отмерва с крачки разстоянието (да речем – 15 сантиметра, пфф...) и забива едно по едно насечените колчета.
„Сега, Ненке”, обръща се той към кандидат-шоферката, „искам да правиш осморки. Нали се сещаш?” Ненка се сеща, а аз се сещам, че не сме яли от 4 часа. Ники дори й прави „гараж” с две колчета и дава начало на дрифта.
Пльосвам се изтощена и гладна на тревата. Отнасям се пак в спомени, когато злобно ръмжащ двигател ме сваля на земята. Отварям очи и виждам бронята на Ненчовия автомобил пред лицето си. Скачам като ужилена, а Ненка крещи през прозореца „Спокойно, няма страшно, извинявай!” Извинявай ли?! Алооо, та аз току що не станах на палачинка под гумите, а тя ми вика „Извинявай”... Чудя се дали не е било нарочно и се мъча да се сетя дали нещо съм й направила...в този или в минал живот. Да съм й сваляла гаджето...не съм, защото тогава даже и не го познавах. Да сме се съзтезавали за работно място...не сме, защото работим в коренно различни сфери.
Размахвам заплашително пръст към Ненка и се бухвам пак в тревата. Този път едното ми оченце е нащрек!
„Добре се справя, а?”, присяда до мен Ники. Поглеждам го така, както бих го погледнала, ако ми кажеше, че имам прекрасни руси къдрици... Въздъхваме тежко, а Ненка бута поредното колче. „Заобикаляй ги, не ги бутай!”, търчи към нея Ники. „Ето, бутна гаража...Ами, ако това е истински гараж, стени???”, зачервен крещи Ненчо.
Замислям се над думите му... Ако...Ако това беше истински гараж, фениксът върху предния капак на Ненчовия Опел щеше да е с ожулена човка, Ненка щеше да е с доживотна забрана да сяда зад волана дори на „блъскащи колички” в луна-парковете, а аз щях да съм в някоя квартална кръчма на биричка и цаца...
И ако...мъжете не ни лъжеха колко са 15 сантиметра, ние щяхме да можем да паркираме. И ако, когато ни кажеха „Искаш ли да те науча да шофираш?”, наистина ни показваха как се държи лостът на автомобила, а не техния, нямаше да бъркаме „задна скорост” с 2-ра. И ако, когато се явяваме на изпит, инструкторът следеше движението на пътя, а не това в деколтето ни, ние щяхме да можем да шофираме много по-добре.
Докато намеря време за този постинг, Ненка си взе все пак изпита. Напук на бутнатите колчета, на давещата се кола и на измамните 15 сантиметра... Тези дни очаква да поеме с треперещи от гордост пръсти Свидетелството си за управление на МПС и да подкара с бясна скорост към МОЛ-а...
А ние с Ненчо... Ние сме изпълнени с не по-малко гордост, че сме били част от автомобилното й съзряване... J
